Прибираме се късно вечерта, а дъщерята все така спи на задната седалка в колата. Когато влизаме в стаята, на светлината на лампата виждам, че цялата й шия е обсипана с мехури, а едната й ръка е алено червена от китката до подмишницата. Това не е изгаряне, това е нещо друго! Мисля си, че ако е от храната, то и аз трябва да имам някаква реакция. Освен това тя се оплаква само, че й се спи, а не че й е зле на стомаха. За щастие нося както антиалергичен крем, така и хапчета. Давам й да изпие едно, мажа цялата ръка и тя продължава да спи.
На сутринта няма нито мехури, нито червенина. Веднага споделяме случката с нашите бели домакини и управители на комплекса, а те изумено ни поглеждат: „Не знаем какви са тези светещи медузи, но със сигурност са токсични и опасни! Тук безопасни медузи няма! Когато водолази с акваланги се спуснат и водачите видят, че приближава ято медузи, всички излизат, дори да е по средата на разходката под вода. Ако само със сънливост си се отървала, значи си късметлийка!“ Отново се сещам за застраховката, която съм направила и че акълът не ми го побира какво бихме правили, ако все пак ни потрябва истинска лекарска помощ.
За следващото преживяване по програмата вече сме и в нов хотел. Изпълнени с любопитство към острова, сме разделили ваканцията на две и втората част отиваме на север. Пред нас пътят пресича пъргав мравояд, две маймуни прескачат от клон на клон, търговци край шосето продават диня (изобщо не е вкусна, продаваната в България диня е много по-вкусна, независимо откъде е внос), манго, ананас, но повечето хора просто лежат на сянка.
Хотелът ни се оказва от много по-висока категория – първо, банята има врата и изглежда като творба на авангардист и от чешмата тече сладка вода (за два пъти по-висока цена оставаше пак да е солена!).
На преден план е масажната стая на хотела, а пред нея – океанът.
Леглото в стаята е като извадено от приказките
Второ – докато в първата хотелска стая два отвора с противокомарни мрежи върху тях служат за прозорци, сега се радваме на истинско стъкло, климатик, страхотно красиво декорирана стая и... отново няма гардероб. Явно там гардеробите не са препоръчителни.
Терасата предлага и люлка. Ако останете на нея вечерно време, полейте се с препарат против комари, иначе просто ще бъдете изядени.
Сградата някога е притежавана от индийци и затова дори хотелските стаи са с врати, които са със защита срещу слонове. Току виж някой слон се изкатерил на втория етаж и... Всяка стая се заключва с катинар, с размерите на човешка длан. Никой не би ви засрамил с такива обидни неща като ключ-пластика, който се вкарва в почти невидим отвор!
Заради тази гледка сутрин, хората се почупват от пътуване чаааак до Занзибар!
Собствениците обаче са италианци и при пълната липса на свободен избор от ресторанти в околността ни изненадват, че те готвят италианско и се надяват да ни хареса – 15 долара струва и това е. Да си в Занзибар и да ядеш ризото с малко доматена паста е... доста разочароващо. Затова на втория ден с облекчение откриваме друг ресторант също на плажа, който обаче се управлява от румънци.
Украсата им е този велосипед
В резултат – те сервират нашенски ястия с елементи на риба: пържола от риба, шишче с риба, кебап с риба, миш-маш с морски дарове... И те обаче са усвоили местното темпо за сервиране: от момента на поръчката до момента на сервирането – 1 час. За къде да бърза човек?!
Затова и поръчката може да се изчака така
На острова след фразата „акуна матата“, следващите най-често чувани думи са „поле-поле“ или по нашенски – яваш-яваш. Накрая всички си казваме асанте – благодаря или дори асанте сана – много благодаря.
Когато гледката е такава, на кого му трябва да бърза?
Най-елитното заведение на острова се нарича Скалата. Върху малка скаличка в непосредствена близост до плажа се издига малка спретната къщурка.
По време на отлива дотам се стига по влажен пясък, но ако човек изчака прилива, си тръгва, първо газейки до колене, а след още малко чакане – и до кръста. Ресторантът е много посещаван и за него се иска резервация поне няколко седмици по-рано, като времето за престой на маса е ограничено до два часа. Ястията са омайно вкусни, автентични, пресни, уханни и сервирането става около 10 минути след поръчката. Тъкмо се подготвяме да пообиколим по плажа, хоп – предястието пристига.
Ето случай, когато ястието те гледа в очите!
Най-разкошното плато с морски деликатеси за двама струва космическите за острова 55 долара (за същото в австрийски град Залцбург се плащат 250 евро). Най-често в заведенията на острова едно ястие е с цена около 10 долара. Накрая, за всичко, което сме консумирали, заедно с бакшиша, плащаме 110 долара. За наша изненада се оказваме съседи по маса със сърби, които обаче идват по-късно. Като чуват, че сме „свои”, разпитват дали да се охарчат с гвоздея от менюто. Потвърждаваме с възторжено кимане с глави.
Приливът идва и слизаме на плажа, за да направим още снимки на ресторанта, но вече във вода. Тогава към нас се приближава миниатюрно прелестно момиченце в розово. За разлика от повечето деца с които човек се запознава, тя е видимо много чиста, забрадката на главичката й няма нито едно петънце, зъбките й са цели и бели.
Детето, на не повече от 4 годинки, вижда, че й се радваме и е готова за игри – да я въртим, да я носим на ръце, да танцува около нас, да пробва очилата ни, шапките.
И когато дъщерята влиза с дългата си рокля във водата, защото иска да има такава снимка, малката кукличка изпада в паника. Тя надига високо рокличката над тънките си крачета, тръгва след моята дъщеря, настига я, хваща я за ръката и започва да я дърпа навън.
Когато стъпват на пясъка, малкото същество загрижено започва да изтисква дългата й рокля, а после да я приглажда с мъничките си черни ръчички и да ахка – явно, за да покаже, че роклята на голямото бяло момиче много й харесва. Кръщаваме си я Палечка.
Когато вижда, че аз съм на път също да нагазя във водата, тя започва да навива крачолите на широкия ми панталон.
Толкова е сладка, че не можем да се отделим от нея. Никъде наоколо не се вижда ни майка, ни друг възрастен с нея. Както и всички други деца, тя може да прави каквото си иска и никой не е загрижен, че се нуждае от постоянна родителска опека. Палечка не спира да се смее и се закача. Гушкаме прелестното същество и си говорим, че ако не попадне в полезрението на някой от белите собственици на частни училища за белите им деца, след десетина години ще е още една от местните, които предлагат по плажа масажи на туристите или в най-добрия случай ще е сервитьорка. Но може и да й провърви, защото ако домът й в този посещаван от богати бели район, то все някой може и да й отреди по-обещаващо бъдеще.
Децата за първи път виждат немска овчарка и макар кучето да примира от горещината, любопитно надига носле към тях. Това е достатъчно те да се разпищят и да хукнат да бягат.
На плажа пред ресторанта е място за богати туристи, които се занимават с кайт сърфинг. Изглежда страхотен кеф, докато не виждаме как неопитен кайтист препуска по пясъка, влачен от кайта и с отчаяни усилия опитва да се удържи, за да не се качи на някоя от близките палми. Нужни са поне 10-тина урока, за да започне сърфистът да се плъга по вълните, а да не пада по очи в плитката вода, да не излита на 7-8 метра във въздуха без никакъв контрол. Такива трикове правят инструкторите и отстрани изглежда невероятно красиво, но бързо преценяваме, че е по-безопасно само да гледаме.
Децата явно са свикнали на подобни гледки, защото се засмиват за момент на мъжа, който бие пети в пясъка, влачен от кайта и пак хукват да си играят.
Децата, стига да са нахранени и нищо да не ги застрашава, навсякъде са пълни с ентусиазъм и не осмислят битието си на имащи, нямащи, на перспективни или завинаги ограничени от политиката и безразличието на политиците от богатите държави. Прекрасна е гледката на две момченца, измайсторили сами лодчици, които ги пускат в надпревара.
В полу-пресъхналия при отлива океан виждаме малчуган, който си лови храната, пременен с маска и шнорхел – може да хваща рачета или малки рибки, но от мъничък се учи да осигурява прехрана.
Докато пътуваме с джипа обратно към хотела и преминаваме поредното бедно и прашно селище (няма как да се стигне до хотел на плажа без да се навлезе в някое село), върху наведения ствол на ниска палма виждаме да виси момченце. То ни забелязва, смъква се от дървото и веднага моли за храна. Ех, тази храна, която няма откъде да набавим, за да дадем на всяко гладно дете!
Снимането на бедните хора, снимането на мизерните им домове, в циничен контест може да мине за алармиране на света за това колко тежки са проблемите на Африка – дори там, където не умират сред рояци мухи, с тела изсъхнали от глад и жажда. Но предвид обстоятелството, че повечето сме там за седмица, то ние сме обикновени запячи в човешка зоологическа градина – снимаме с местните „видове” и техните... местообитания и продължаваме, защото нищо полезно не можем да направим.
Пътуването с джипа ни води край стотици места, където хората просто лежат на сянка и спят. А онези, които се движат са или с велосипеди, или с покрита камионетка, която е местната форма на градски транспорт. Край пътя някои хора продават части от велосипеди, една диня и един ананас, много употребявани дрехи – вероятно забравени от туристи. Цели здания в селата трудно се виждат – все са порутени донякъде сгради, покрити с платнища или други материали. Токът и водата в тези селища никога не са съществували.
Когато събирам кураж да изляза сама, без Раста Бейби, взимам апарата, раницата и пристъпвам отвъд високите огради на хотела. Само след няколко крачки редом с мен застават четири дребни момиченца облечени с типичното за местните жени пърстро облекло, с покрити глави, натоварили връз тях по един леген с пране.
Като малки зверчета, те усещат чуждото присъствие зад себе си и преизпълнени с любопиство ме заобикалят.
Децата веднага ме питат дали имам нещо за ядене. Нямам. И пари нямам – показвам им апарата, отварям раницата, за да покажа, че пълна с безполезни и неядливи обективи. За моя изненада те знаят малко английски и започваме някак да си говорим, докато крачим редом. Изведнъж най-смелата от тях ме изпреварва, застава отпред, издува се като петле и отчетливо изрича:
„Болести, предавани по полов път!“
Отварям уста от изненада, тя е доволна, киска се и повтаря: „Болести, предавани по полов път!“ „Охо – отвръщам – това е много важно да се знае! Ти къде научи за болестите, предавани по полов път?“ „В училище!“ „А вие – гледам другите три дребни момиченца – знаете ли за това?“ „Дааа – отговаря ми триото – и ние ходим на училище!“ „Е, кажете ми тогава, какво трябва да правите, за да се пазите от болестите, предавани по полов път?“
Четирите деца застават рамо до рамо, с една ръчичка пускат легените с прането, свиват ги в юмручета и започват да скандират:
„Ноу секс, ноу секс, ноу секс!“
Опитвам да не прихна и продължавам да питам: „А кога може секс?“ „Когато сме стари, много стари и имаме съпруг!“ И четирите ми нови приятелки са абсолютно категорични в това. И след като изясняваме темата, те с напълно детски порив започват да си подскачат и да си пеят песничка, тъй, както носят на главите си легените. Питам ги дали ще ми изпеят нещо, което да запиша. „Може – казва смелчагата – а ти ще ни дадеш ли пари?“ „Ще ви дам!“ – казвам.
Мисля, че на драго сърце бих напълнила поне четири торби с лакомства за и за тези деца и понеже няма как да го направя, ще се върна до хотела и ще им дам парички. Настава радостно оживление и те вече пеят и танцуват с вдъхновение. Когато изпълнението свършва, те ме повеждат с тичане към хотела и ми показват, че и аз мога да се забързам малко. Взимам 20 долара в местна валута, по пет на дете и откривам останали четири сапунчета с форма на роза – армагани, които още дъщеря ми носеше при пристигането си в Танзания.
Между другото – подаряването на розови неща няма никаква стойност за местните – те искат храна или нещо, което могат да ползват – никой не си губи времето с мирисане на някакъв сапун. Тази работа с ароматите им е твърде далечна. Аз обаче взимам сапунчетата и парите, и се връщам. Децата подскачат с два крака от вълнение. Когато им подавам розовите пакетчета, първата нетърпеливо го захапва. Вадя го от устата й, показвам й как мирише и обяснявам, че с него се къпеш „ето така“ – и започвам да имитирам къпане. Хлапетата душат преливащите от аромат сапунчета и колебливо се усмихват. Когато виждат обаче банкнотите в ръцете им, започват да пискат от радост.
Тази вечер е последната и след отлагане по всякакви причини от предишните нощи, грабвам статива, челния фенер и апарата, и тръгвам за нощни снимки.
Небето е богато обсипано със звезди, силуетите на палмите са разкошни, наоколо няма непознати, които да ме питат на всяка крачка от къде съм, за колко време съм там, къде съм отседнала, нося ли храна, нося ли пари, какво ще им дам и накрая – защо бързам.
В краката ми с паническа скорост се носят стотици малки и големи рачета, които нощем излизат на пясъка – ако човек не внимава, просто ще ходи връз рачета. Ходя си, снимам, радвам се на топлината, на притихналата красота, на спокойния океан, който е пак наблизо, а не загубен някъде към хоризонта.
Самотна лодка си почива върху гладките като езеро води.
Когато се връщам в двора на хотела, часът приближава един.
И тъкмо да вляза в сградата, когато зад себе си чувам човешки глас и думи, изречени с груба интонация. В първия момент заслепявам непознатия с челника си, но го свалям и така виждам, че той държи
насочен към мен калашник.
Ситуацията е толкова нелепа, че в първия момент прихвам. На него обаче явно не му е смешно, защото изтрещява със затвора и видно насочва дулото към мен. Бавно на английски казвам, че съм гост на хотела и се прибирам. И за да е ясно, че съм добронамерена, изричам магическата фраза на суахили: Акуна матата!
Е, да, ама не върши работа. С дулото на автомата мъжът първо ме кара да седна на близката ниска дървена масичка, а после да стана. Аз втърдявам тона: „Говори на английски! Английски! Това е хотел за бели хора! Английски!“ „Стой!“ – казва мъжът. И си стоим така две-три минути, като той ритмично щрака със затвора на оръжието и го размахва. Започва да става много глупаво и аз, намирайки се на около 7-8 метра от входа на хотела, му показвам точно как ще се разкрещя, за да ме чуят всички и с пръсти започвам да отброявам до три. Явно съм улучила универсален език, защото мъжът сваля оръжието и извиква нещо в тъмнината зад мен. Оттам, за мое изумление, излиза втори мъж с калашник. Той казва на английски: „Чакай, чакай! Седни!“ „Няма да сядам! Прибирам се! И ще ви-кам ако не ме пуснете!“
Той е по-схватлив и хуква към сградата. След половин минута се връща със сънен служител, който ме поглежда, поздравява ме и започва да говори бързо на суахили. Тримата мъже започват да се карат, първият не спира да трака с автомата. Заставам пред служителя и казвам бавно: „Аз-се-при-би-рам. Кажи-им-че-се-при-би-рам!“ Мъжът изглежда доста стреснат, но изрича нещо към тях и тръгва с мен. Когато влизаме във фоайето, той опитва да обясни: „Един мъж...много лош мъж! Той пази, но лош и пази. Той много проблем аз утре. Върви стая, стой стая!“
Когато на другия ден уведомявам собственичката на хотела за случката, тя остава с широко отворена уста. Казва ми, че всички хотели се охраняват задължително, но в случая ще подаде оплакване в полицията.
Самолетът ни излита следобед, а ние потегляме към Каменния град, откъдето се отива към аеропорта. Вече сме съвсем наясно с начина за пътуване, дори сме запомнили местата с необозначени легнали полицаи, всеки от които е с височина от поне 30 см. Тъй като имаме достатъчно време, обядваме в ресторант, в който избираме от менюто нещо без риба – все пак помним как изглежда борсата и как се съхраняват рибните продукти. Когато се връщаме до колата, паркирана на платен паркинг, оказва се, че тя е окупирана от 10-тина души – двама спят под ауспуха, жени са се облегнали в сянката и си говорят, върху другите врати са подпрени два велосипеда, а пред тях мъже продават банани. Опитваме да покажем, че колата ще ни трябва, но какво от това? И тогава аз се сещам какво ще помогне. Вадя фотоапарата и като завирам обектива в лицата им започвам да щракам на картеч. Не правя нито една свястна снимка, защото съм извадила дългия обектив, но на тях той със сигурност им изглежда по-страшно от калашника. Настава известна суматоха, всички започват да се надигат, а аз щракам ли щракам. Най-бавни са онези с колелета, защото трябва да вържат цялата бананова продукция отгоре, но и тях разкарваме.
Това е последният от групата, който трябва да си вдигне бананите и торбите.
Едва тогава се появява полицай, който пита: „Ама вие искахте да тръгнете ли?“
Предаването на колата на летището става по начина по който я взехме: обаждаме се по телефона, който ни остави мъжът, който ни я даде; насред улицата някакъв човек започва да маха с ръце, излизаме, даваме му ключовете и си казахме чао. Не успяваме да изпразним резервоара напълно, но поне в нито един момент не сме опитали да пестим гориво.
Влизането в летището силно напомня емоциите на пристанището. Това отново е открита сграда с навес за покрив. Вътре е смазващо горещо. За наша изненада ни се обажда някакъв българин. Той е от породата на пътешествениците за които само пътят е от значение. Пита ни дали сме били в „онзи хостел“, където много българи отсядали. Дори не смеем да си помислим как изглежда хостел в Занзибар и какви са хигиенните условия, които предлага. По някаква случайност сме първи на опашката за обработка на багажа и документите.
След 40 минути все още сме там, а зад нас са се наредили поне 30 души, като такова е положението на всяко от гишетата. Когато ни взимат багажите с директно чекиране от Занзибар до София (а ние ще нощуваме в Доха), решавам, че ги виждам за последно. Затова прегазвам през охраната и отивам лично да се уверя какви етикети са сложени върху тях. Никоя охрана вече не може да ме спре, па дори да е с калашник, а онези на летището са само протестиращи, че така свободно ги прекрачвам.
След дълга борба на поредна опашка, за да влезем в салона за заминаващи и след оставяне на пръстови отпечатъци, накрая сме... вътре. Вътре е, защото този път сме в помещение със стъкла. Пак няма климатик, ако не броим два стоящи апарата, от които духа тънка струя леден въздух и неколцина пасажери пред припадък минават отпред, за да ги лъхне. Фришопът е пълен с дървени фигурки на слонове, лъвове, носорози, хипопотами, малко фанелки (с лъвове, слонове и биволи) и два-три чифта маркови очила.
Когато викат пътниците за следващия полет, не обявяват кой е този полет, а и никъде не пише. Затова едновременно започваме да се бутаме тези за Доха и другите – за Найроби. Първите пасажери, които минават паспортна проверка към автобусчето се обръщат назад и викат силно: „Доха, Доха!“ Половината от нас надават радостен възглас – а нашият полет по план е след кенийския.
Когато се издигаме във въздуха, обвити от приятната атмосфера на равномерно работещ климатик си признаваме, че изпитваме искрено облекчение и в същото време нещо в този толкова изостанал и неразвит по нашите стандарти свят ни е разтърсило дълбоко. Танзания не е място, към което кой да е човек може да остане безразличен – красота и болка са събрани на едно място. А истината за преживяването е някъде между дадената от бога красота, личните срещи с хората, лишени от нормален живот и феноменалните песни на Мириам Макеба: „Малайка, накупенда, малайка“ – „Обичам те, ангел мой.“ Между другото, за Мириам Макеба знаят европейците, а не танзанийците.
Искам да се върна отново при моята приятелка с фотоапарата и многото деца – само аз мога да я намеря, защото знам къде е онова голямо дърво на плажа под което мъже с мачете си дялкаха дървении, а в ляво от него, през боклуците, се намира и онази плетена колиба.
Любовта към Занзибар иска план за действие – там е почти невъзможно да останеш просто турист.
vimeo.com/205930531
