Небе, океан, дървени лодки, шум на палми, акуна матата и поле-поле

 

Занзибар. Красота дадена от бога, мизерия, гарантирана от хората, странно и уникално съчетание от напълно противоречиви усещания: възторг, спокойствие и избодаща очите немотия, която не е моментна и случайна, а начин на живот за стотици милиони жители на Африка. Едва на място осъзнаваме, че не можем да отвърнем поглед от стотици хора, които виждаме един след друг, защото след километър, след 100 километра, картинката ще е същата, хората ще са все така безпътни на пътя.

 

Те забелязват обективите и отдалеч и не се радват на вниманието.

 

Туризъм в Черна Африка означава на първо място невъзмутима психика и готовност да приемем, че за едни хора на планетата е отредено по рождение да бъдат във вечна нищета. Нито един бял човек, нито един жител на цивилизования свят не разсъждава по темата за течащата вода, хигиената (дори когато понамирисва в градски транспорт), тока, масата, леглото, хладилника.

 

В плетената колиба живеят четири поколения, две от тях все още помнят времето, когато са били роби.

 

В Африка само за 2017 година от глад и жажда е вероятно да умрат 1,4 милиона деца. Но заради животните, палмите, дивите животни, уникалните риби, екзотиката, красотата и непознатото, туристи от цял свят отиват до държавите, където само единици от местните успяват да създадат поносим живот.

Ловене на риба, носене на съчки, пренасяне на инструменти за лодка – обикновено ежедневие

 

Така белите туристи се оказваме като странна публика на Планетата на маймуните – отиваме, снимаме, приближаваме, усмихваме се, пипаме с пръст, мием си ръцете и после си отлитаме – всеки към своята добре уредена земя.

 

Детето със синята рокличка е момченце, но в момента за него няма други дрешки.

 

Почти всеки, с когото се снимаме в Занзибар (все пак се срещаха и единични изключения), иска пари за това или щом не са пари, поне нещо за храна.

Жената от снимките гледа учудено, че някаква бяла сяда при нея и й подава ръка. Погледът й е изпълнен с неразбиращо недоумение – защо е нужно това, като няма никакъв смисъл. Очите й обаче са ведри и добри. Бих я прегърнала, но и аз съзнавам безмислието на такъв жест. Посочвам апарата и със знаци питам дали може да я снимам. Тя вдига рамене, усмихва се, докосва устата си и изрича до болка познатото: „На-на” - храна. Въздъхвам тежко, тя ме разбира и пак ми се усмихва. Децата й се събират около мен и в искрен порив започвам да ги гушкам и целувам по главичките. Майката на младата жена е зад нея, с още едно свое бебе, вързано на гърба й. И двете се смеят.

 

Майката с две от децата си, бабата на децата с най-малкото си дете – множат се и живеят сред тези плетове.

 

Изведнъж ми хрумва: подавам големия си апарат на онази, седнала в пясъка и й показвам, че искам да ни снима. Тя плясва с ръце и прихва. Показвам й откъде да гледа във визьора и как да натиска спусъка. При първото надничане през обектива, тя надава радостен писък и очите й грейват. И после започва да щрака с вдъхновение. Трудно мога да убедя свои приятели, че се снима точно така – по много, защото накрая може да се избере най-добрия кадър. А жената се залива от смях и ни снима, снима.

 

Снимката е без редакторска намеса – това е оригиналното кадриране и хоризонтът й е напълно прав!

 

Съзнавам, че това е моето най-невероятно преживяване – тя, която в живота си не е имала вода, ток, легло, запечатва нашата среща с модерен фотоапарат и се радва искрено. С треперещи ръце вадя малкото си апаратче и я снимам как тя ни снима. От вълнение правя снимки с лош фокус, но точно тях няма да изтрия никога.

 

Трудно си даваме сметка, че крайната нищета на местните не е особен вид екзотика, не е сцена за контрастни снимки, не е забавно риене в мръсотията и прахта, не е мило да им се усмихваш, а те да не променят празния си поглед – това е начин на живот... за цял живот!

 

Тази жена не позира. В някакъв момент се умори да си държи ръката пред лицето, за да не бъде снимана. След като свалих апарата започна да вика: „Маниииии! Маниии!“

Заставаме усмихнати редом с хора, които в живота си не са пускали чешма, не са ползвали тоалетна, нито нормално легло, които се хранят единствено благодарение на благодатната земя, по-точно – дървета и пълен с риба океан. Децата им не са разлиствали шарени книжки, не са играли с кукли и камиончета. Опитът някакви хора да ни пробутат теорията, че вероятно без нашите предметни и хигиенни придобивки местните вероятно са по-щастливи, хич не важи – ако бяха толкова щастливи щяха да танцуват с нас, а не поотделно или групово да ни искат и пари, и храна. Всеки път.

 

Момченцето със синята блузка крещи с пълно гърло: „Маниииии, маниииии! Но пикчъъъъъс! Маниииии!”

 

Местните не са мили. Щом излезем от обхвата на хотелската охрана и полюбопитстваме какво е отвъд високата ограда на комплекса, се оказваме заобиколени от местните. Те ни разглеждат преценяващо и без да разбираме суахили сме наясно, че искат храна. Техният социален живот започва и свършва край единствения кладенец в малкото им селище. Там си говорят, перат, къпят децата си.

 

При вида на обектива, макар и отдалеч, едната жена скри лицето си, а майката на малкия сърдито замахна.

 

Всъщност за местните прането е изключително важно занимание – то показва, че те се грижат за себе си, че искат да бъдат пригледни и чисти. Това е всичко, което жените могат да проявят като грижа към семействата си.

 

И сред най-отчайващите съборетини могат да се видят опънати въжета с много пране.

 

 

Докато човек се разхожда и се чуди дали това е реалност от днешния свят или е попаднал сред странен филмов декор, наоколо неизменно се съберат деца.

 

Любопитно момченце, облечено в рокличка, поради липса на други дрешки, тича през боклука, за да види дали жената с апарата не носи нещо за него.

 

Когато ги видиш как те гледат, на драго сърце би се хвърлил към най-близкия супермаркет, за да излезеш с пълни торби оттам, само дето супермаркети няма. И магазини няма. Няма аптеки, няма нищо.

 

Местни чернокожи деца гледат как бялото дете се забавлява с играчка.

 

С каквото си пристигнете в Занзибар – аналгин, сапун, мокри кърпички, антиалергичен крем – това е. Всичко, което е познато и достъпно в света ни, там просто го няма.

 

Веднага след като пристигаме и се настаняваме в плажното си бунгало, вече сме узрели за това, че никакви обувки не ни трябват – нито сандали, нито джапанки – носенето им означава ожулване на краката с най-финия пясък, който се набутва и под тънките каишки на джапанките. Прилича повече на пудра захар и е дълбок и мек. Каквото и да докосне, залепва се за него. Използването на фотоапарат изведнъж се оказва огромна грижа, защото не бива да се оставя никъде - ще се задръсти с пясък.

Занзибар е една от новите най-популярни дестинации за българските туристи. И колкото и странно да звучи, основната причина е името. Години наред хората първо нямаха идея къде се намира този Занзибар и второ – винаги беше еманация на място някъде към края на света. Това, че Занзибар е остров, че е част от Танзания никой и не искаше да знае – просто пращахме със замах някого да върви ако ще в Занзибар.

 

 

Е, сега островът стана примамливо близък и леснодостъпен – поне според офертите на авиокомпаниите и родните туроператори. Нищо просто няма обаче в туризма сред бедността.

НАЧАЛОТО НА ПЪТЕШЕСТВИЕТО

 

Ако човек каца в административния център на Танзания Дар ес Салаам, приключенията започват от влизането в сградата на летището. Пътниците се набутваме в малко душно помещение. В 3,30 сутринта почти всички сме като пияни, но криво-ляво попълваме картите с данни, редим се на някакви гишета, подаваме паспортите с по 50 долара вътре – цената на визата. Оттам взимат паспортите и махват да чакаме. Стоим, стоим, жегата е непоносима, няма място за сядане. Бебетата, ревали в самолета, вече спят дълбоко. Изведнъж се появява мъж с униформена шапка, който държи тесте паспорти и като усърдно се вглежда в първия отворен документ, започва да крещи името на пътника.

Ние сме над 150 души сбутани в тази душегубка

и всички затаяваме дъх и слушаме с повишено внимание. Човек все пак трябва и да си познае името. Когато ентусиазирани пасажери тръгват към... викача с паспортите, защото мислят, че са си познали документа, той учтиво ги бутва назад, авторитетно отстъпва и продължава да срича. Не реагира докато го снимам с камера GoPro, но когато вадя голяма камера, я хваща с цяла ръка и така поклаща глава, че камерата сама се прибира в раницата.

Докато тече играта „Познай си името по приблизителни звуци“, багажът вече е пристигнал. Когато стигам до куфара си, той изглежда сносно като да е влачен през кланница, а после лежерно захвърлен сред другите омазани багажи. Малко вероятно е да впечатля някого, че материята е съсипана и провличам крака към изхода. Изненада! Преди изхода е сложен скенер за багаж, където всичко трябва да бъде проверено отново. И тъй като ролките са много високо, всеки започва да се бори колкото сили има с вдигането на основния си багаж. Междувременно минават местни, които... учтиво ме блъскат назад и си слагат своя куфар. Това е първият урок, че ако искаш да направиш нещо, го правиш без оглед на това какво правят околните – те винаги ще минат преди теб. След като си събирам чантите, преминавам през летящите врати и... се оказвам в Дар ес Салаам – направо на улицата. Летищна сграда няма. Поглъща ме лепкава топлина, примесена с комари. Накацат ме обаче всевъзможни местни, които крещят едновременно: Такси, такси, такси!

За щастие пътуването ми е предварително организирано и с облекчение се качвам в кола със свалени стъкла, та да ни духа вятърът. Булевардите са нови, широки, край тях се издигат модерни стъклени сгради, а в 4 сутринта тротоарите са осеяни със стотици тела на спящи хора – нещо като безплатна спална територия. Жителите на града надхвърлят 4 милиона и се множат постоянно, защото от вътрешността на страната прииждат нови и нови хора, които се надяват да намерят някакво препитание. Най-често животът им с години продължава само на улицата.

Шофьорът се движи с шеметна скорост и не спира на нито един червен светофар. Когато го питам защо прави така, той чаровно размахва ръка: „Ноу трафик, ноу полис!“ Сега му било паднало да се движи бързо, защото денем задръстванията били огромни.

Когато пристигам във внушителната по размери колониална къща на мама Джо, часът приближава 5 сутринта. Облечена като за посрещане на гости, тя ме въвежда в дома си. Жената е вдовица, майка на четири деца и баба на 12 внука, която посреща в дома си доброволци от други държави. По произход е кенийка, но прекарва живота си в Танзания. Моята дъщеря работи като доброволец-преподавател по английски в местно училище и живее и се храни в дома й. Жената е мила и сърдечна, но се разбираме да се видим както трябва на сутринта.

 

Искам да спя – нищо друго. Промушвам се под противокомарната мрежа на посоченото ми легло, дъщеря ми ме предупреждава да не докосвам мрежата, защото точно на това място ще бъда нахапана.

Блажено затварям очи и... чувам мощния глас

на молитвения призив от джамията. Носи се по-силно от националната ни аларма за опасност. Към нея се прибавя бодряшкото кукуригане на петел. Но аз заспивам.

На утрото съм щастлива, защото съм пристигнала по живо, по здраво, вече съм с дъщеря си. Упътвам се към банята и тя ме предупреждава: „Да не се зачудиш – тук топла вода няма. Но тя студената и без това никога не изстива. И да не сбъркаш да я погълнеш – ето ти минерална вода за зъбите.“

Първото излизане из Дар (никой не си прави труда да изрича цялото име на града) е в т.нар. баджажди – моторетка с покрита каросерия за двама пътници, като при добро желание с гръб към движението може да се побере и трети човек.



Дъщерята не ми позволява да взема фотографската раница и веднага ме предупреждава да си вържа дръжката на GoPro-то за китката, защото всичко привлекателно и стърчащо се краде със светкавично движение. Момчето, което ни вози не говори английски, но има джиесем, познава имената на редовните си клиенти и като чуе името на клиента и къде да бъде, той долита по-бързо от линейка. „Своите“ водачи не лъжат в цената и се грижат за клиентите си. Друсането по пясъчните улици изглежда забавно.

Налага се да отидем до мола, където можем да обменим евро, които ще ни трябват за пътуването в Занзибар. И тъй като местните пари се измерват в хиляди, за една минута се превръщаме в милионери. Самият мол прилича на широк супермаркет с няколко банкови офиса. Из скромния по площ търговски център се разхождат поне десетина въоръжени с автомати охранители.

 

Обратно в дома на мама Джо изпълнявам ритуала по готвене на... нашенски боб. Стопанката е силно заинтригувана от чужди кухни и рецепти и затова в препълнения с играчки куфар, които са предназначени за училището, където дъщеря ми преподава, се крие и кутия с всички продукти за любимата ни гозба. От вече спукана защитна кутия (какво все пак са причинили на куфара ми!), вадя два буркана варен боб, лук, домат, моркови, червена чушка, чубрица и джоджен. След малко в хукнята ухае на нашенско. Мама Джо и двама от синовете й със светнал поглед дегустират ястието и решават, че все така ще го ядат – само дето на пазара при тях нямат червени чушки и като свършат чубрицата и джоджена, явно ще ми пишат да пратя още.

 

Мама Джо с единия от синовете си в едната част на хола

 

Мама Джо ни препоръчва с коя корабна компания да пътуваме до Занзибар – отнема около два часа. А возене в Индийския океан звучи много по-романтично и приятно от набързо взимане на някакъв малък самолет.

Ах, каква грешка! Но това тепърва ще го научим по най-трудния начин.

 

Къщата на мама Джо отвън. Вътре обаче тя няма перална машина. Макар да е богата, тя е научена, че се пере само на ръка и не изневерява на традицията.

 

От дома на мама Джо взимаме такси, което да ни отведе на пристанището, направо в офиса на корабната компания.
Колата се отклонява от широкия булевард по локална улица, която рязко контрастира с основния път – изглежда така, сякаш преди 15-тина гони някой е решил да сложи там голям водопровод, направил е изкопа надлъжно и си е тръгнал. Сега ровът е пълен с боклуци, железа и куп изоставени неща. Наколо безразборно са спрели коли.

Шофьорът намалява скоростта и в тази секунда върху колата изневиделица се стоварват 7-8 души, които тряскат с черните си ръце по стъклата и крещят на суахили. Втрещени сме, но явно вече сме пристигнали. Когато напълно шашнати се измъкваме навън виждаме, че двата ни куфара, както и безценното ми ръчно куфарче са на около 10-тина метра от нас, а мъжете, които атакуваха таксито, се бият като луди и крещят още повече. Двама от тях – явно най-ловките – с една ръка държат куфарите високо на раменете си, а със свободните ръка и крак нанасят удари на конкуренцията.
Ако не бях в центъра на събитията, сигурно бих правила видео и снимки едновременно, но в този момент съм полудяла от страх. Изкрещявам на дъщерята:

„Прегърни си чантата“ – в която са милионите,

а аз закопчавам и двата колана на фотографската си раница – през кръста и през гърдите. „Стоим гръб към гръб“ – командва щерката. Започваме едновременно да се пазим една-друга и да опитваме да си стигнем до багажа. А онези се бият така, че всеки момент очаквам куфарите да се разпорят и всичко да се разпилее в мръсотията. Но явно имаме победители, защото те започват да крещят името на корабната компания и да ни водят нанякъде. Съзрели неподправения ужас в очите ни, те се тупат в гърдите „Носач, носач“ и бодряшки ни подвикват: „Акуна матата! Акуна матата!“ Да, бе!

Прескачаме част от рова, изкатерваме се по други боклуци и влизаме в нещо подобно на бидон-вила. Помещението е част от цяла верига подобни на него – напомнят на улица от будки, но в окаяно състояние.

„Офисът“ е с размер от 2,5 на 5 метра – по-скоро е коридор и вътре влизаме аз, дъщерята и всичките носачи, включително и тези, които не са се преборили за багажа. Надвиквам всички с въпроса дали някой говори английски. Онзи, който е търговецът на билети, показва глава иззад старовремски компютърен монитор и ни казва, че сме на точното място. След като уточняваме, че искаме да пътуваме първа класа, той ни съобщава цената (някакви стотици хиляди) и притиснати една към друга с щерката ги преброяваме. Човекът ни иска паспортите. Подаваме ги, англоговорящият взима парите и документите ни и хоп – излиза от малкото помещение. Оставаме в компанията на всичките местни, правейки усилни опити да си поемем дъх.

Много е лесно да се каже, че човекът дето ни взе паспортите, се върна след 45 минути. Но опитайте да седите на такова място някъде в Дар ес Салаам 45 минути и да се чудите какво изобщо предстои да се случи. За щастие дъщеря ми е с местен телефон и интернет и започваме за всеки случай да издирваме дипломатически номера на които да звъним (ако изобщо би имало смисъл).

Когато търговецът се връща, той ни обяснява, че сме страхотни късметлийки, че всичко е наред, а после се удря по челото, че е пропуснал нещо, завърта се на пети и хоп – изчезва отново в прахоляка навън. Но вече сме убедени, че ще се върне.

Идва втора част на изпитанието: стигането до пристанището. Носачите, които са спечелили схватката с багажа в първия момент, отново подхващат куфарите с лекотата, с която ние си носим таблетите, например. Истината е, че с нашите физически възможности и за час нямаше да сме изминали 100-те метра до първата врата към пристанището – толкова много са препятствията и боклуците дотам. След промъкването през едва отворени огромни железни порти, следва проверка на багажа отделно от нас самите. Опитите да обясним, че сме в комплект с тримата носачи (единият не носи нищо, защото аз спечелвам битката за ръчното си куфарче) не се приема от строгата жена-полицай. Когато се събираме с носачите отново, следва кратко газене през легнали насам-натам хора, които явно нямат нищо против да ги прескачаме с настъпване. После дебел и разголен до кръста човек ни взима паспортите и... изчезва на някъде. Явно там така си правят. Връща се и ни пуска. С носачите отиваме до място, където в огромни метални клетки се подреждат куфарите. И накрая започва пазарлъкът колко да им платим. 20-те долара силно не ги удовлетворяват, но безкрайно уморени от всичко, ние сме непреклонни.

Чакалнята за първа класа се отличава от другата чакалня с налягалите по земята хора по това, че имаме шарени столове – иначе всички сме навън под навес, пържим се в жегата и чакаме цял час, докато ни пуснат на борда.

От премеждието няма нито един кадър – кой е луд да вади апарати, след като не знае дали изобщо ще стигне цял до следващата точка от предвижването?!

 

Двата часа в океана на най-горния етаж на гигантски четириетажен катамаран нито е романтично, нито е приятно – наоколо народът се е натъркалял кой накъдето свари, духа свиреп вятър, който брули лицето така, сякаш скачаме с парашут от самолет, излиза вълнение, което ни клати с по няколко метра отклонение. Ех, предложи мама Джо да вземем самолетче, ама...

Радостта ни от пристигането на пристанището бързо е сменена с организация по отвоюване на багажа. Този път няма да се дадем. Стоим непосредствено до кораба, не позволяваме на охраната да ни изгони, добили сме сърдито-агресивен вид, гледаме как спускат клетка след клетка и дебнем. Куфарът на дъщерята е черен на големи бели точки – безценно! Като си виждаме чантите се спускаме като ястреби, хвърляме на посоки други дисаги и гордо прегръщаме своите – победихме, багажът е само наш! Следва кратка схватка със сърдита жена, която твърди, че без ваксина за жълта треска трябва да платим глоба. Нея безмилостно я преборва щерката с правилните аргументи.

След като отново минаваме граничен контрол (всичко се случва на открито, никъде няма сграда, врати или не дай си, боже, климатик), по стар европейски обичай тръгваме да излизаме, но ядец – връщат ни за проверка на багажа. И поради липса на скенер (на каквато и да е височина),

„сканирането“ е ръчно – всеки куфар се отваря

и служителят започва да рови с две ръце в него, като преобръща колкото може от съдържанието му. После позволява да го затворим. След затварянето той надрасква на кръст куфара с тебешир, че е проверен. Ето тогава вече можем да си вървим.

Измъкваме се навън, гледаме нашарения багаж и започваме неудържимо да се смеем. Това, че сме на пристанището в Занзибар нищо не значи. Осъзнаваме колко прави са били българите да се пустосват, като си пожелават един-другиму ако ще в Занзибар да вървят. Да, точно там сме!

Стоим насред една миниатюрна точица върху картата на Индийския океан и всички наоколо крещят на суахили!

Тепърва трябва да открием как да намерим компанията за коли под наем, където съм платила за джип за времето на престоя ни. Около нас е гъмжило от хора, под краката ни е мръсотия, идея нямаме накъде да тръгнем, а в договора, който съм разпечатала пише всичко, но не и телефонен номер.

Изведнъж пред нас застава масай, който напевно ни казва: „Каааам, каааам!” (елате) и с пъргаво подтичване тръгва да ни води.

Така изглежда масай – с тънки и дълги крака, с тояжка, винаги вървящ на някъде с широка крачка или набегом – за по-лесно.

 

Нямаме особен избор – той поне не ни предлага такси и не опитва да ни продаде дългата си тояжка. Гоним го с куфарите колкото сили имаме, а той пак ни вика с жест на добър магьосник. Пред нас се разтварят огромни железни порти и от другата страна виждаме човек с табелка с моето име. Това е сякаш мигът на спасението. С този човек продължаваме да се препъваме сред хора (прави или полегнали), големи празни кутии, дървени боклуци и изведнъж, насред улицата, той казва: „Ето я вашата кола!“ Джипът е супер, на предния капак се подписваме, че го взимаме, той ни показва къде стоят местните ни шофьорски разрешителни. Аз съм така омаломощена, че е ясно, че само дъщерята ще може да шофира. От погрешната страна на пътя! И с погрешния волан! Британското присъствие е приключило през 1961 година, но последицата е сбъркано движение!

Малка подробност е, че получаваме джипа с празен резервоар и трябва да го върнем с празен резервоар. Наша работа си е как ще улучим точката на изпразване. Голямото ни щастие е наличието на местен мобилен телефон, интернет и съответно гугъл карти. Така без колебание подкараваме към мечтания оазис, а в онзи момент е достатъчно да получим легло и тишина.

Онова, което не знаем е, че екзотичният ни африкански хотел предлага именно това: легло с мрежа против комари, осем стърчащи закачалки на стената и баня с тоалетна без врата. Всъщност говорим за четиризвезден хотел. В първия момент човек решава, че толкова екзотика му идва в повече, но в следващия е ясно, че това е незабравима и уникална емоция.

Пристигнали сме след близо два часа шофиране и по тъмно, затова едва на утрото разбираме на какво райско място се намираме: пред вратата на двуетажното бунгало растат великолепни червени цветя, пред тях са палмите, няколко шезлонга, малък каменен парапет и хоп – океана.

 

 

Синьо-зелено-бяло-кобалтово-златен океан. Странни, невиждани досега тесни дървени лодки с разкрачени дървени стабилизатори се поклащат във водата.

 

 

Няма яхти, няма нищо познато от модерните европейски курорти. Вълничките са малки и нежни, като на брега на езеро.

 

 

Температурата на водата е 29 градуса. Пясъкът е толкова бял, че без тъмни очила, човек усеща яркостта му като удар по очите.

 

 

Закуската си получаваме пред бара, на удобни люлки под дебела сянка. Щастливи сме, пием чай, бърборим си. А после босокраки преминаваме през пясъка до стаята си, мажем се обилно с крем против изгаряне, фактор 50, създаваме някакъв относителен ред, като става ясно, че почти всичко ще си стои в куфарите и вече сме готови да плажуваме.

Излизаме навън и... океанът го няма. Така, както ни беше на 5-6 метра от каменната оградка, в този момент той просто си е отишъл.

Малки горещи океанени локви са останали от онова, което си бе голяма водна покривка

Отливът сутрин е 2,5 км. И човек може да ходи, да ходи, да джапа в горещите океански локви 45 минути, да вижда как малки рачета потъват пред стъпалата му, но пак няма да отиде на по-дълбоко място от коляно.

След 35 минути ходене, все още сме до глезен, а брегът се вижда ето така. С плуване никога не бихме посмели да се отдалечим толкова.

Точно пред нас се намират водораслени плантации – водораслите са вързани за малки дървени колчета, а местните се грижат за тях докато не стане време да ги откъснат. После тези водорасли се изнасят за Япония, където произвеждат специална козметика.

Малкото момиченце не говори и дума английски, което значи, че никога не е стъпвала на училище. Тя работи на водораслена плантация и вероятно цял живот това ще прави.

 

Разхождаме се по дъното на океана. С навлизането във водата усещането е като да ходим по бяла глина – няма нищо общо с нашенския пясък. Тичаме из плитката вода, премятаме се – в този момент в Европа температурите са около минус 15 градуса и ние благославяме топлото слънце.

Само дето слънцето не предупреждава, че фактор 50 не е достатъчно ефективен, ако си се мокрил.

 

 

Първата задача за деня (след като е ясно, че няма как да плуваме в 2,5 км. солен гьол) е да намерим местния водач Раста Бейби.

Младият мъж е туристически гид, говори добър английски и ни е горещо препоръчан от Милена – приятелка, която случайно попаднала на него по време на своята екскурзия и останала много, много доволна. Носим негови снимки, разпечатани на хартия – те ще са първите хартиени снимки в живота му. И тъй като той страхотно си мечтаел за смартфон, нося му чисто нов, в кутийка, още с прозрачното фолио – вървеше с последния договор, който подписах с моя мобилен оператор. Когато казваме името му на бара-рецепция, белият мениджър на хотела казва: „О! Аз имам неговия номер, ей сега ще му звънна!”
Раста Бейби пристига след 10-тина минути и веднага започваме да редим програма за забавления, занимания.

 

 

Искаме да се возим на дървена лодка с голямо триъгълно платно, да плуваме с диви делфини, да се гмуркаме с шнорхели, да посетим всеизвестния Каменен град.

На идното утро, докато океанът е все още пред нас (доста експедитивно се организираме, че да не останем само на мокър пясък!), се качваме на лодката. Ще се движим заедно с отлива. Раста използва помощник, който вдига платното и опъва въжето.

 

Когато се понасяме по многоцветните океански води разбираме, че колоритът се дължи на дъното, което е веднъж бяло, после жълто-пясъчно, зелено, розово, дълбочините се променят, но навсякъде видимостта е езерно чиста.

Раста Бейби е капитан на дървената лодка и малко по-късно започва и да пее. 

Триъгълното платно плющи над главите ни и се забавляме, като пазим равновесие върху дървените стабилизатори.

Спираме някъде насред лазурните краски и се хвърляме във водата – топлите води ни карат да се въртим и гмуркаме като щастливи тюлени. И за да е веселбата пълна, когато отново вдигаме платно, аз се хващам за дървения стабилизатор и правя нещо, което цял живот съм искала – да летя през вълните, теглена на буксир от лодка. Емоцията е фантастична, поглъщането на много океанска вода е неминуемо, но приемам блъскащите ме в лицето вълнички като най-природосъобразната терапия срещу хремата, която си нося от ледена Европа.

Когато се връщаме в стаята си с баня и тоалетна без врата, време е да вземем по един душ. Въпреки почти истеричното сапунисване обаче, от мен продължава да се стича солена вода. Чудя се как може да съм осолена като сушена херинга и изведнъж осъзнавам, че тази сол идва от душа. Водата, с която се къпем е по-солена от познатата ни в Черно море!

Изумена търча към белия управител на комплекса да му съобщя, че океанската вода се е промъкнала в тръбите. Нищо подобно! Просто нямали връзка със сладководен източник, затова направили кладенец и ползвали същата вода като местното население – с вкус на пресолена супа. Не била опасна, но повечето бели си купували минерална вода поне да си измият зъбите и лицето. Нарамваме две големи бутилки вода и ги слагаме пред банята – и за миене, и за пиене.

 

На третия ден от почивката в Занзибар сме установили какво човек трябва да носи (уви, вода няма как):

-       Джапанки (все пак да има нещо за обуване)

-       Крем против изгаряне – фактор 80. В България не се предлага никакъв, защото не е лято. Търсете по пътя, може и да намерите. 

-       Шапка с периферия

-       Тъмни очила с много тъмни стъкла – белият пясък изгаря очите

-       Тънки дрехи, които покриват цялото тяло (помнете, че нямате фактор 80!)

-       Спрей против комари – не трябва обаче, защото духа силен вятър

 

Какво е напълно ненужно:

-       Градски дрехи, независимо дали са летни, модни или любими

-       Обувки, маратонки, сандали, чорапи – ако толкова се налага да се обуете, ще сложите джапанките

-       Грим, парфюм и бижута. От жегата гримът ще потече, парфюмът ще привлича насекоми, а бижутата ще залепнат за кожата.

 

Слънцето не е просто тропически ярко и силно, то разтапя мозъка, човек е с усещането, че крачи в пещ с необятна площ. Океанът не е нито спасение, нито носи прохлада. Сред щастливите моменти на деня е яденето на морски деликатеси, които човек рядко си поръчва в европейски ресторанти. А там си идват направо от океана.

След посещението на прочутия Каменен град обаче,фразата „пресни-пресни“ добива малко по-друго значение с отсенък на притеснение – нито един европеец не би искал да знае, че неговият обяд е доставен от тяхната борса, където всеки суров продукт се е търкалял на открито господ знае колко часа.

Приключението в Каменния град е сред задължителните за острова, макар там във висока концентрация човек проумява на колко диво място е попаднал. Неизменният ни водач е Раста Бейби, който играе и ролята на охрана – когато към нас се спуснат поредните местни, които се надяват да получат нещо от двете бели жени, с две думи на суахили той ги отдалечава.

Раста Бейби нехае за атаката на Челюсти!

Първото място, където влизаме е рибната борса. Че е рибна е ясно поне 100 метра по-рано, защото вони неудържимо.

Единствената вентилация тук идва от жежкия въздух, който неумолимо нахлува отвън.

Цялата продукция е простряна на земята, върху найлони, вестници, по бетонени плотове, които след края на деня може би се мият с кофи с вода.

 

Големи, средни, малки риби, октоподи, калмари – всичко е простряно около нас.

 

Продавачите с неприязън гледат туристите, които обикалят, задръстват, снимат и не купуват (каква изненада!).

 

Когато накрая се измъкваме от вонята и сме се запознали отблизо с риби, които досега сме консумирали само в консерва или на малки парченца в сандвич, вече сме на пазара на плодовете и подправките. Научваме, че съществуват четири вида банани, три от които са за готвене, а само най-малките, грозни и кафяви са супер сладки и са за директна консумация. Едно ми става ясно – у нас внасят от тези за готвене, среден размер. Как ли би ни се смял Раста Бейби, замислила съм да му пратя за подарък нашенски банани. Да го шашна.

Градът прилича на декор от холивудски филм за това какво се случва след като светът се е преобърнал след някаква глобална катастрофа и вече цари разруха.

 

Лесно може да се види, че сградите някога са били красиви и богати. Присъствието на много индийци е оставило отражение в богато украсени порти на къщите.

 

Шиповете върху вратите са преграда пред слоновете, които ако натиснат коя да е врата, биха минали през нея. Но шиповете ги спират.

 

Повечето хора обаче се крият когато видят апарат или гледат сърдито, край нас прелитат местни баровци с моторетки.

 

Забулени деца излизат от училище. В самия център са подредени магазини със силно идентични сувенири – блузи, панталони, фанелки, потници, картички и всичките са с масаи, слонове, жирафи и масайски къщи.

Собствениците на магазини за картини твърдят, че са рисувани от брат им, баща им, от целия им род. Явно са големи и задружни семейства, защото абсолютно същите картини се продават и в съседния, и в по-съседния магазин, и на улицата.

Картините са с дървени летвички отзад, които обаче се свалят и човек получава картината си на руло. Малко неприятна е изненадата в България, че на някои места боята се е счупила. Рамкирането в България струва два пъти колкото е цената на творбата в Занзибар. 

 

Факт е, че някои хора наживо рисуват, но те правят абсолютно същата продукция, която се предлага и другаде – нещо като униформено еднотипно изкуство – човек само трябва да си избере размер и да се договори за цената, като няма проблем да я свали с 30-тина процента. Картините обаче са върху платно и са достатъчно ефектни, та да си струва човек да си донесе няколко – за лична употреба и за подарък.

 

Раста Бейби с огромна гордост ни води до голяма бяла триетажна дървена къща – по размери прилича на кметство в наш средноголям град. Наричали я Къщата на чудесата. Причината била, че през 1813 г. това било първото здание в Занзибар в което не само имало вътрешна канализация с течащата вода и тоалетни и бани, но имало ток и асансьор, задвижван с електричеството. (За сравнение, първият български асансьор датира от 1897 година и е вдиган с човешка тяга, защото в Русе нямало ток.)
Вечерно време имението било заобикаляно от местни жители и когато светнели лампите, навън се разнасял възхитен хор от гласове. Само най, най-приближените на управителите можели да разкажат как са се възнесли с асансьора чак на третия етаж.

Точно в този период територията била под управлението на султана на Оман, а страната била най-известна за износ на роби – около 720 хиляди са изведени към други държави, а около 760 хиляди остават да живеят като роби по източния бряг на сегашна Танзания. Раста Бейби безгрижно разказва, че и неговите предци са били роби, но няма конкретно мнение за свободата. Добре било, че били свободни, каквото и да значело това. Но той още не е достатъчно независим, за да докара ток в къщата си и счита това за житейска цел.

Днес Къщата на чудесата е пред ремонт и всъщност изгрежда окаяно. Боята й е ожулена, парапетите са проядени и изкривени. Едиствено огромната порта в индийски стил стои гордо и красиво.

Къщата ще бъде превърната в музей. Няма добро обяснение защо целият град е полусрутен. Из него бродят угнетени прашни сенки на някогашни градски първенци и богаташи, а днес там се протягат боси крака на нищоправещи хора, други сякаш са заети с нещо и крачат насам-натам. Липсва очарованието на исторически стойностно място, разходката е сред мизерия и полуизтърбушени каменни стени.

 

На следното утро ни предстои плуване с диви делфини.

От филмите си представяме мили усмихнати (делфините винаги се смеят приятелски!) и интелигентни същества, които приближават, разглеждат ни, поздравяват ни с добре дошли в техния океан и после си подават перката, та да ни повозят малко.

Тръгваме за приключението е в 5,30 сутринта, та в 6 ч. да сме при моторната лодка, която ще ни изведе в океана. На плажа обаче заварваме страхотна суматоха – десетки дървени лодки акостират и рибарите изваждат своя улов.

 

Те прегазват през водата, после тичат и хвърлят рибите си на пясъка. Наоколо жално крачат няколко котки, но за минути се събира манифестация от мъже и забулени жени. Пред тях застава мъж със светлоотразителна жилетка и започва да крещи.

 

Оказва се, че това е търг за току що извадените от морето риби. Той сочи към връзките и обявява цена, а присъстващите наддават докато някой си нарами рибите и тръгне към колата си. Тези риби са по-пресни от онези в Каменния град, но отново се превозват без хладилни камери. Чудя се, ако все пак се поболея от някоя риба, дали застраховката, дето съм си направила в България няма да ме прати в болнично заведение, където просто ще съм сред хора с бели престилки, които ще ми крещят на суахили?

Качваме се в нашата лодка и потегляме. Срещу нас започва да се надига изгревът и първите лъчи се промъкват през кълбестите облаци, мързеливо полегнали на хоризонта.

 

Не е хладно, но влагата е лепкава, а водата е почти мастилено тъмна. След около половин час порене на гладките води (този Индийски океан се държи по-скоро като езеро!), към нас се присъединяват още лодки и накрая сме цяла флотилия от мераклии да плуваме със симпатични делфини. Предупреждават ни да започваме да се оглеждаме. Нахлупваме маските и дебнем. Изведнъж се появява голям гладък гръб с перка. Всички лодкари крещят да скачаме. Хвърляме се, водата кипи от толкова тела, плавници и пълна липса на координация. Нито един делфин не идва да се представи. Едва на третото гмуркане разбирам, че големите бозайници нямат никакво желание да се веселят с нас, да правят красиви скокове над главите ни, един от тях да си ме хареса и да дойде точно при мен.. Край на мечтите. След като делфинът ни разгледа от почетно разстояние поне на 3 метра под нас, той просто се гмурва с изящни движения и се загубва в непрогледната тъма на дълбините. Успяваме обаче да видим колко големи са делфините – онези от аквариумите изглеждат като половинки на фона на истинските същества.

Докато щастливо цапам, защото съм видяла още един екземпляр, усещам леко парване по ръката, после още едно по корема. Не виждам медузи, но явно идва от нещо във водата. Бързо се качвам по стълбичката в лодката – дори следа няма. Няколко минути по-късно се покатерва и дъщерята, която възторжено казва, че е видяла небе под водата. Тя се гмурнала след делфина, но когато той изчезнал от погледа й изведнъж съзряла цяла верига от светещи сини цветя. Опитала да приближи, но изведнъж веригата се разпръснала в нещо като светещо небе. Тази невероятна красота я омаяла, докато не започнала да усеща убождания. До себе си не видяла нито една медуза, но рекла да се измъква.

Тъй като ни предстои пътешествие с лодка и гмуркане сред корали, ние изостяваме флотилията, която търси делфини и се връщаме към брега.

Оттам с джипа си отпътуваме до следващата дестинация. Едва потеглили обаче, на асфалта виждаме стоката на... "едноличен търговец" - гигантска риба-меч - за който би искал да си сготви риба-меч за обад, например! Когато излизаме от джипа, собсвеникът на рибата дори не ни удостоява с поглед - бели сме, по бански сме - явно сме обикновени досадници и с нас бизнес няма да прави. 




Когато пристигаме, под сянката на палма ни чака готвач с бяла шапка, който с трескаво темпо реже ананаси, кокосови орехи, банани, манго и ги изсипва в огромни тави. Това е първата почерпка за хората с които с друга дървена лодка ще започнем ново приключение.

Ананасът се оказва плод, който е сочен като изваден от консерва, крехък (не с твърди жили, които засядат между зъбите) и почти веднага всички успяваме да преядем с плодове.

През това време административният персонал си върши своята работа в офис под открито небе.

 

Лодката, в която сме около десетина човека, потегля. За моя изненада, вечно свежата ми дъщеря се обляга и заспива. Но нали сме станали рано и все тя шофира - разбираемо е. След като спираме за малко плуване в залив с причудливи каменни гъби, наречен Синята лагуна, се отправяме към пясъчната пътека в океана. Приближаваме дълга бяла ивица.

И други лодки акостират като просто се бутват в пясъка, всички капитани опъват навеси, а под тях готвачите започват отново да режат плодове.





Невероятно е колко ананас може да изяде човек насред океана! А после всички хукваме да ходим по плитката до глезен вода, да се дивим на тази странна игра на природата.

 

Очевидно земята е кръгла и ние джапаме в плитката й част

 

Дори Раста Бейби се развеселява и се премята безброй пъти, докато ме кара да го снимам с новия му смартфон. За всеки случай обаче, аз ползвам и фотоапарат. 

Едва след това спираме на място, където се гмуркаме, за да гледаме рибите. Е, за всеки, който е бил на Карибите, картината не може да е впечатляваща – липсва яркостта и багрите на карибските корали. Но сме сред риби, които и приближават, разглеждат ни, бягат сами или на ята. Плуваме насам-натам, правим си видео, забавляваме се. Когато отново се качваме в лодката, явно уморената ми дъщеря пак заспива. Следва още едно акостиране и хубав обяд на плажа на нов остров. С изумление установяваме, че всички видове картини, сувенири и дрехи, от които сме избирали в Каменния град ги има и там, ама на цени по-ниски от онези, до които сме се спазарили.

Е, как да знае човек, че ще иде на остров със сувенирна продукция! Попадаме и на група музиканти, които изпълняват африканска музика. Текстът на песента „Африка еееее, Африка аааааа“, повторен поне 50 пъти, се набива в главата за много часове напред. Явно не са особено изобретателни в лириката.

 

 

Междувременно океанът се отдръпва и докато на идване към острова сме газили до кръста във вода, на връщане се радваме, че лодките не са останали на сухо и все пак има ще можем да потеглим.

На връщане щерката ми казва, че е толкова уморена, че няма как да шофира. И колкото и да съм притеснена от карането от „погрешната“ страна на пътя, под успокояващите напътствия на Раста Бейби, потегляме.

В по-голямата част от острова, асфалтът си е чудесен (там няма от какво да се появят дупки), но е и без маркировка.

Ако не стоят прави в каросерия, пътниците на моторните превозни средства обикновено висят от тях.

 

Вечерно време това е особен вид приключение, защото трябва да познаеш дали срещу теб идва моторетка или кола с един фар. Към трафика се прибавят и колоездачи без никакво обозначение и в последния момент виждаш сянка, но няма начин да знаеш дали на колелото е един човек или са трима и в коя посока се веят краката на другите двама.

Пътят е достатъчно широк по него да се разминат колоездач и две коли, но когато се добави и волска каруца, някой трябва да спре. И тъй като това никога не е нито каруцата, нито велосипедиста, остава двете коли да се разберат. По правило спира нашата кола.

Раста знае наизуст местоположението на всеки „легнал полицай“, защото те не са обозначени по никакъв начин. И след като джипът излети 5-6 пъти във въздуха, водачът започва да бие спирачка и на най-простите сенки.

За да е още по-забавно, по шосетата постоянно настигаме местния градски транспорт – покрити с брезент камионетки от които често висят по пет-шест души, някои дори за разнообразие си влачат краката по земята, докато се движат с над 70 км/ч. Често върху покривната част са закрепени кошници, живи животни и велосипеди. Десетки хора опитват да спрат кола на стоп.

Докато дъщерята спи, а Раста ме хвали, че всъщност се справям отлично, на една от пътните бариери – просто върху две кофи е сложено дърво и в останалата част от платното полицията спира коли – идва и моят ред за проверка. Разговорът с полицая протича по следния начин:

- Джамбо! (Здрасти) – той

- Джабмо! – аз

- Акуна матата! – той

- Акуна матата! – аз

                - Всичко наред? – той

- Всичко наред – аз

- Наред? – той

- Наред. – аз

- Акуна матата! – той

- Акуна матата! – аз

- Добре ли е? – той

- Добре е. – аз

- Добре, много добре. – той

Мигам, кимам и се чудя колко време още може да продължи приятелското ни бърборене.

-                                 - Акуна матата! Документите, моля! – неочаквано делово изрича той.

Подавам книжката си, местното разрешително. Той старателно чете.
               - Бъл-га-рия! Бъл-гария! Далече, а?! – той.

- Далече. – аз.

- Акуна матата! Всичко е добре!

- Асанте – демонстрирам аз още познания по суахили, като изказвам благодарност.

-       Той махва с ръка и продължаваме.